Статията е публикувана в списание „Икономист“
След разигралата се сага с мандатите, вече поне можем да сме сигурни в едно – отиваме на предсрочни парламентарни избори на ранна пролет.
Това само по себе си по никакъв начин не трябва да ни учудва. Още след като станаха ясни резултатите от президентските избори, нови избори за Народно събрание бяха най-логичното нещо.
За да докажем желязната политическа логика зад тази оставка и неподкрепата за каквато и да е нова управленска конфигурация в този парламент може би е необходимо да погледнем ситуацията през очите на Борисов.
Нека пробваме.
След категоричната победа на Румен Радев на президентските избори, Борисов можеше и да успее да удържи парламентарното мнозинство зад себе си до редовните избори през октомври 2018 г. Щеше да даде 2 министерски кресла на Патриотичния фронт за сметка на Реформаторския блок, с което да гарантира подкрепата им. БДЦ така или иначе ще го подкрепят във всяка негова инициатива, защото им е напълно ясно, че няма да попаднат в следващия парламент. Мнозинството е стабилно.
Но всичко това на каква цена?
Всеки ден, оставайки начело на този кабинет, щеше да е имиджова щета за Борисов. Щеше да изглежда така сякаш държи на всяка цена на властта, и то след като избирателят е дал ясен знак, че иска промяна. Нещо повече, това щеше да даде твърде голям бонус за опозицията в лицето на БСП, както и да даде време на нови антисистемни играчи като Веселин Марешки, а защо не и Слави Трифонов да структурират свои формации. Всичко това по всяка вероятност щеше да доведе до разгром за ГЕРБ на редовните избори през 2018 г.
Борисов предпочете друг ход – бързо слизане от властта, предсрочни избори, удържане на позицията на първа политическа сила и нов четири годишен хоризонт след това.
Ситуацията колкото прилича на тази от зимата на 2013 г., толкова и се различава. Тогава вследствие на масови протести в цялата страна, Борисов предпочете да слезе от сцената, осъзнавайки добре, че всеки ден във властта в тази ситуация може да му донесе само негативи. Въпреки всичко, ГЕРБ успя да се добере отново до първото място на изборите през май, но остана в опозиция за година и половина.
Къде е разликата обаче?
През 2013 г. Борисов беше изпаднал в политическа изолация. Никой не искаше да си партнира с ГЕРБ. В Народното събрание се формира на пръв поглед невъзможното мнозинство – БСП, ДПС с подкрепата на „Атака“. И всичко това само и единствено да се свали Борисов от власт.
Днес ситуацията не изглежда така. На политическия терен сблъсък ще си дадат два политически блока. От едната страна са ГЕРБ и патриотите, а от другата страна БСП и ДПС. Борисов правилно си прави сметката, че блокът, от който той е част, е този с по-голяма електорална тежест. И ГЕРБ може да събере повече подкрепа от БСП, а и патриотите имат всички шансове да минат ДПС. Нещо повече – дори и на ГЕРБ и патриотите да не им стигне резултатът да формират мнозинство в следващото Народно събрание, те могат да се обърнат и към други партньори. Без съмнение, новата партия на Веселин Марешки, която има всички шансове да получи парламентарно присъствие стои по-близо до ГЕРБ и патриотите, отколкото до БСП и ДПС.
Всички тези сметки обаче ги правим с уговорката, че избирателната система по която ще се проведат предсрочните парламентарни избори се запази същата. Ако допуснем вариант, в който се въвежда мажоритарна система или поне такава от смесен тип, това неминуемо дава предимство на големите партии и резултатът на ГЕРБ може само да набъбне. Така че в това отношение, Борисов отново си е вързал гащите.
Сметките на премиера в оставка обаче могат да се окажат без кръчмаря.
Президентските избори дадоха един твърде важен сигнал – необходимостта от промяна. Промяна на която и ГЕРБ като партия трябва да отговори. В хода на кампанията видяхме нещо очевидно – този тип кампания вече не дава желаните резултати. Обикалянето по малки и големи общини придружени с гербаджийски антураж, повтаряйки едни и същи заучени и доста повърхностни фрази не дава същия резултат. Стабилността, магистралите, по-високите икономически показатели, санирането не хващат дикиш. Плашенето с връщането на БСП и ДПС на власт също не даде желания резултат. Отдалечаването от евроатлантическите ценности с избирането на Радев за президент пък хич не се възприе.
Но каква може да е тази промяна в ГЕРБ?
По всичко личи, че тя може да е само една единствена. Борисов да успее да се впише в консервативната вълна, която залива цяла Европа – от Унгария и Полша, през Франция до САЩ. Как може да изглежда това на български терен? Твърда политика срещу мигрантския поток. Политики вкарващи насила ромите в училищата. Инициативи, свързани с демографската криза и т.н. и т.н. Само така ГЕРБ могат да са част от вятъра на промяната, който духа в последните години в целия западен свят. България не остана подмината от него. Резултатите на Красимир Каракачанов на първия тур на изборите показаха именно това. А Борисов трябва да влезе именно в това поле. От една страна то се разширява, а и на лидера на ГЕРБ това ще му отива. Към всичко това трябва да се привличат и нови хора, които да артикулират тези нови идеи и те да са символ на това ребрандиране на ГЕРБ.
Консервативната линия може да се поддържа и с други способи – да запазим постиженията до този момент – ЕС, НАТО и да се утвърдим в тези организации. Не можем да минем и без любимото на Борисов – да пазим стабилността и постигнатите резултати от последните няколко години.
Не съм склонен да отписвам ГЕРБ, както го правят много други. На мнение съм, че Борисов ще продължи да бъде съществен фактор в българския политически живот в следващите години. Но ако всичко продължава по старо му, да започваме да се готвим отсега за залеза и на този политически лидер.