Интервюто е публикувано в „Студия Трансмедия“
– Втората стенограма от КТБ показа една интересна картина от политическия пейзаж в България. Например много любопитен е фактът, че лидерът на ДПС по онова време Лютви Местан и депутатът от същата партия Йордан Цонев имат различни позиции какво да се прави с банката и къде да се търсят причините за онова, което се случи. Според вас тогава ли е подписана „присъдата“ на Местан да бъде отстранен от председателското място?
– В случая не Корпоративно-търговска банка беше причината Лютви Местан да бъде отстранен като председател на ДПС. Въпросът беше съвсем друг и ми се струва, че не трябва да се смесват двата сюжета.
Лютви Местан беше отстранен като лидер на ДПС заради опит да превземе партията отвътре с очевидната подкрепа на Република Турция в този процес. Това е причината за рокадите в ДПС и по никакъв начин не можем да твърдим, че КТБ е повлияла на това решение.
– Една друга обсъждана тема също мина през обществен „експертен анализ“ и беше от сферата на бойната авиация. Тя скара ГЕРБ с президента Радев, но накрая се появи Бойко Борисов и изглади отношенията, като изключително затрудни опозиционното говорене от страна на БСП. Изобщо заложник ли е БСП на отношенията между президента Радев и премиера Борисов?
– Самото оформяне на триъгълника президент – премиер – БСП вече е нова ситуация. В рамките на предизборната кампания след встъпването на Радев на поста президент имахме много ясно двуполюсно противопоставяне между ГЕРБ и БСП, където Радев беше по-скоро арбитър. Президентът назначи едно служебно правителство, което не беше доминирано от кадри на социалистическата партия. Беше правителство, добре прието от партия ГЕРБ, а и от другите партии. Тоест това беше правителство, равноотдалечено от основните партии. Ще кажете, че имаше хора като Деница Златева от БСП. Но имаше и хора като Кирил Ананиев, финансов министър в кабинета „Герджиков“, който бе заместник на Владислав Горанов в кабинета на Борисов.
С други думи, в рамките на последната парламентарна предизборна кампания по времето на Герджиков президентът Радев играеше арбитър, беше нещо като рефер в мача между ГЕРБ и БСП и не зае страна.
Следизборният период се характеризира с това, че Радев взе страна в отношенията между ГЕРБ и БСП. Президентът започна да излиза от своята конституционна роля на обединител на нацията, който стои над партийните интереси и съответно над партийните поръчки.
И като че ли президентът влезе в този мач като крило в открита конфронтация с ГЕРБ и най-вече с председателя на парламентарната група Цветан Цветанов. Това е новата политическа конфигурация – ГЕРБ – БСП – Радев.
Сега въпросът е какво ново може да стане в тази политическа ситуация. Ако тя се задържи, новото, което може да се случи, е Радев да започне да акумулира опозиционен политически капитал. Да бъде единственият носител на опозиционността на управлението на ГЕРБ и Обединените патриоти, Радев да се превърне в субект, който се възприема като опозиционен.
Не мисля, че това е добър вариант за Радев, защото ролята на държавния глава е да се издигне над това противопоставяне, ако щете – над това политическо боричкане. Президентът трябва да бъде тази фигура, която изгражда мостове между политическите субекти, намира консенсуси, а не да бъде крило в това противопоставяне. Това ми се струва важно и не е за подценяване.
Когато президентът Радев излезе от своята конституционна роля на обединител и влезе в пряк сблъсък с Цветанов, Борисов много бързо усети, че това поле на обединител е овакантено и веднага поиска среща с Радев. Целта бе да покаже, че той ще е човекът, който ще изгражда консенсуси и ще обединява. В тази ситуация Борисов изглеждаше президентът, не Радев.
– Заговори се, че председателството на България в ЕС може да бъде отнето. Ако това се случи или то бъде оценено като провал, как ще се отрази на кабинета?
– Напълно изключвам вероятността председателството да ни бъде отнето. Няма конкретна причина това да стане и по-скоро го отдавам на недобронамерени приказки спрямо България. А по въпроса дали ще се изложим пред чужденците, искрено се надявам, че няма да се изложим. Но ми се струва, че е крайно време публичният дебат за европейското председателство да не се измерва с това дали ремонтът на НДК върви в график. Много по-важните въпроси в случая са свързани с това какъв дневен ред ще зададем – приоритети като интеграцията на Западните Балкани, енергийната политика и продължаване на кохезионната политика.
И трите въпроса са от изключителна важност за България. Ние имаме огромен интерес от интегрирането на Западните Балкани, и най-вече на Република Македония. Дори няма нужда да обсъждаме дали имаме полза от продължаване на кохезионната политика или не. И разбира се, енергийната политика като важна част от цялостната енергийна политика и най-вече България като транзитна територия на Балканите. Това са далеч по-важните неща, които трябва да се обсъждат, а именно как ние ще работим по тези точки от дневния ред на Европа и ще способстваме да бъдат придвижени по време на българското председателство. Естествено, важен е и ремонтът на НДК, но това не са политически въпроси, които зависят от публичния дебат. Като не върви ремонтът с една фирма, да се наеме друга и т.н., защо се занимаваме с този въпрос, а не с много по-важните, които гледат далече напред.
– Прави впечатление, че напоследък много зачестиха сблъсъците с ромското малцинство и не само зачестиха, но и всеки битов или чисто махленски сскандал придобива национално значение, превръща се в първа новина с продължение. Има ли според вас режисиране на тези събития отвън от антиевропейски и антинатовски сили именно заради приоритетите на България в предстоящото председателство в ЕС?
– Не, не мисля. Не вярвам в такива конспирации. Причините за тези напрежения са известни отдавна. На ромското малцинство държавата спря да обръща внимание преди 27 години, но разбира се то самото има проблем с нежеланието си да се интегрира. Това малцинство е отпаднало е от образователната ни система и съответно от икономиката. След като този проблем е натрупан от повече от едно десетилетие, аз не виждам защо трябва да се изненадваме, че има подобно напрежение и подобни конфликти. Оттук нататък трябва да мислим как да ограничим тези конфликти и да започнем да интегрираме това малцинство в националната общност.
– Как?
– Това може да стане само по един единствен начин – тези хора да бъдат задължени да посещават образователни институции – като се започне от детска градина, основно и средно училище, за да изпълнят своето конституционно задължение. В конституцията е записано, че всеки един български гражданин е задължително да посещава училище до 16-годишна възраст. Тоест конституцията в този случай се нарушава.
Когато става дума за проблема, че българските роми не ходят на училище и че няма как да бъдат накарани, това просто не е вярно. Защото с подходящи, т.нар. меки репресии, те могат много бързо да бъдат мотивирани да задължават децата си да ходят на училище. Какво разбирам под „меки репресии“? Щом детето ти не посещава учебно заведение и контролните механизми са установили това безспорно, спират се социалните помощи и се налагат санкции. И ще се види много скоро как малките българските ромчета ще започнат да посещават много по-често училище, отколкото в момента. Проблемът, пак повтарям, се корени в образованието. Това е и най-важната интеграционна стъпка – образованието.
– Съгласен ли сте, че не бива да слагаме всички роми под общ знаменател. Има ромски общности, които не приличат на тези от лошите новини. Не е тайна, че т.нар. кардараши – ромска кланова общност, приемат джебчийството едва ли не като „ценност“, „културна особеност“, те дори обучават децата си на това „изкуство“, както гордо сподели един баща по телевизията. Какви са шансовете на останалите да излязат от това „културно“ гето и къде институциите на държавата биха могли да се намесят?
– Тук не споря по никакъв начин. Факт е, че ромите не са толкова еднородни и трябва да се подхожда различно. Трябва да се предприемат множество интеграционни стъпки. Има много специалисти, които се занимават с тези въпроси и са изградили опит и в други държави с подобни проблеми, и които са се опитвали да ги решават – успешно или неуспешно. Но за мен основната стъпка си остава една – образованието, мотивирането за образование. Как иначе да ги интегрираш в икономиката без никакво образование? Защото самото образование е вид социализация, а не само учене таблицата за умножение примерно.