Трябва ли да ни изненадва напрежението между президента и представители на управляващото мнозинство? В 27-годишната ни история на отношенията между президентската институция и управляващите трудно можем да открием безконфликтно съжителство. Като различията в партийния цвят далеч не са единственият фактор за противопоставяния. Да вземем за пример „Боянските ливади” на Желю Желев при управлението на Филип Димитров, „Иване, кажи си“ на Петър Стоянов към Иван Костов и тежкото напрежение между Георги Първанов и Сергей Станишев. Явен конфликт имаше и между Първанов и Бойко Борисов, а въпреки приличния тон между Росен Плевнелиев и Борисов различията им във външнополитически план не останаха скрити за никого.
Конфликтът между президента и изпълнителната власт до голяма степен е и конституционно предпоставен. Прекият избор на държавния глава му дава огромна легитимност и често висока обществена подкрепа. Това обаче далеч не кореспондира със сравнително слабите правомощия на българския президент. Така инициативите му често зависят от управляващите, за които пък президентът се явява политически конкурент за сърцата на хората.
Румен Радев започна своя мандат, успявайки максимално да избяга от етикета „червен президент“. Назначи служебно правителство, което не беше доминирано от кадри на левицата, и успя да пази дистанция от „Позитано“. В него имаше червени представители като Деница Златева, но и Кирил Ананиев, който беше част от екипа на Владислав Горанов. Нещо повече, в рамките на предизборната кампания Румен Радев и служебният кабинет не се намесиха пряко в предизборната кампания в полза на единия или другия лагер. Радев игра ролята на рефер в мача, без да свири незаслужена дузпа. Дистанцията между него и „Позитано“ се наблюдаваше и с невъоръжено око. Администрацията му също бе съставена от хора, които не могат с категоричност да бъдат причислени към лагера на социалистическата партия.
Тези му действия успяха да спечелят симпатиите на немалка част от българите. Всички социологически проучвания сочат недвусмислено, че подкрепата за него е завидна. В по-задълбочения прочит на социологическите данни откриваме, че дори привържениците на ГЕРБ симпатизират на Румен Радев. С други думи държавният глава успява да изглежда като президент на всички, без значение от техните партийни предпочитания.
Дотук добре. След конструирането на кабинета „Борисов-3“ пред Радев се очертаха общо взето два варианта за действие. Диалогов режим с властта – за да прокарва някакви свои инициативи и да трупа личен политически капитал, той трябва да си взаимодейства малко или много с изпълнителната власт. Или – да се влезе в конфронтационен режим и да завземе опозиционно поле, което отново може да му трупа точки.
Дали поради осъзнат избор, или не, Радев пое по втория път. Докъде обаче може да доведе той?
Откритият конфликт, в който се озоваха лидерът на парламентарната група на ГЕРБ Цветан Цветанов и президентът Радев, няма как да е в полза на президента. Цветанов е вторият човек в партията и добре разбира позитивите, които може да извлече от тази политическа схватка. Той вкара Радев в неприсъща за държавен глава роля – да изпада в конфронтация с партийна фигура, и то на най-голямата партия в страната, която е и в основата на управляващото мнозинство. Най-същественото обаче е, че Цветанов изкарва президента от конституционната му роля на обединител на нацията, на фигура, която стои над партийните боричкания и трябва да играе ролята на балансьор, а не на крило в политическата система. Казусът с честванията в Свищов показа, че Цветанов успешно изпълни тази маневра.
Този конфликт ще парира и всякакви инициативи на президента, за които трябва подкрепата на законодателния орган или изпълнителната власт. Нещо повече – президентът може да изгуби подкрепата на твърдите симпатизанти на ГЕРБ, които ще привидят в държавния глава опонент на формацията, на която симпатизират. А това само по себе си ще ерозира обществената подкрепа към Радев.
Най-сетне подобна конфронтация отваря поле за действия на Бойко Борисов именно той да поеме президентската роля. Не може да не прави впечатление, че министър-председателят запазва неутралитет в спора между Цветанов и Радев. Борисов само изчака удобния момент напрежението да достигне нов връх, за да се намеси в стил – „няма нужда от конфликт между институциите“, и в понеделник отиде при президента. Така Борисов иззе ролята на обединител и се издигна над злободневните спорове и разпри.