Коментарът е публикувана във вестник „Стандарт“
На пръв поглед споровете около изборния кодекс не са първите разпри в рамките на управляващата коалиция. Напротив, това е поредната свада, когато на хоризонта са някакви избори. Миналата година, покрай местния вот, имаше подобни търкания, взаимни обвинения и в крайна сметка все пак всичко си продължаваше постарому, както сме свикнали през последните две години. Струва ми се, новото е, че малко или много темата за евентуални предсрочни избори след президентския вот започна да придобива по-осезаеми размери и публична наситеност.
Въпросът за предсрочни парламентарни избори започна по-устойчиво да се налага не само от опозицията, но и от ГЕРБ и малките му партньори в различни ракурси. Явно това донякъде подхранва някакви вътрешни коалиционни напрежения, които не виждаме изцяло. Както се казва, виждаме малка част от айсберга но частта му под повърхността обръща кораба. Но това е напълно нормално. Все пак имаме коалиция от различни партии, макар две от тях са близки по идеологически признак, но едната от тях, Реформаторският блок, е конгломерат от различни политически пориви и интереси. Но това донякъде, според мен, обслужи управляващото мнозинство по странен начин – по простата причина, че близо седмица се занимавахме с коалиционните търкания и малко или много темата за опозиционната активност в другите политически сили някак си отиде на по-заден план.
Забравихме, че все пак сме и в период на кратка президентска кампания, като очакваме активност именно по темата президент. С други думи от изместването на фокуса щети не търпи ГЕРБ, а РБ, по простата причина, че почти всички коалиционни търкания досега винаги са стартирали като някакво принципно изискване от страна на РБ и винаги са привършвали с принципни и недотам толкова смирения и компромиси от страна на РБ или Патриотичния фронт. Очевидно е, че намесата на Бойко Борисов влияе и на рационално, и може би на ирационално равнище върху другите лидери.
Вероятно самото въвличане на премиера в коалиционните търкания донякъде се счита само по себе си за успех от по-малките политически сили по простата причина, че може би им се обръща повече внимание и така стават по-важни в очите на публиката. Това е съществено, все пак сме в рамките на предизборна кампания. Според мен Борисов може да се е наложил, защото в крайна сметка, който иска да се съобразява, просто трябва да заяви ясната си и категорична позиция, че трябва да се ходи, например, на предсрочен вот. Или трябва да се преформулира правителството. Такива крайни заявки не сме видели от най-сериозния партньор на ГЕРБ – РБ, разбира се, доколкото можем да разглеждаме Реформаторите като единен субект.
Новото, което видяхме, е изказването на Меглена Кунева, която намекна за това, че ако не постигнат резултати, доближаващи тези на парламентарните избори през 2014 г., ще излязат от изпълнителната власт. Това би представлявало интерес да го проследим, доколкото е позиция или просто “предизборен трик”. Но фактът, че всички използват картата “предсрочни избори”, е и за да демонстрират принципно разграничаващо се поведение от формулата на властта, а и донякъде да плашат своите електорални мрежи.
Компромисът с квадратчето “Не подкрепям никого” показва и легитимира доколко всички малки политически сили, които са се заигравали с мажоритарния елемент, просто са блъфирали. Основният аргумент е, че ако “не подкрепям никого”, се брои и като действителен глас при преразпределението, ще завиши квотата на влизане в парламента. Въпросът е защо за пореден път ставаме свидетели на установяване на некачествни изборни правила.
А реално, ако се въведат мажоритарни избори при избирането на Народно събрание, вотът “не подкрепям никого” ще се яви последният проблем на малките партии.
Много интересен парадокс се получи, защото в един момент изведнъж малките сили се загрижиха не за доброто правно и нормотворческо урегулиране на изборния процес около президентския вот, който чука на вратата, а за едни евентуални предсрочни парламентарни избори – как квадратчето “против всички” ще вдигне бариерата от 4%. От тази гледна точка – отново двоен аршин в логиката на изборните правила. “Не подкрепям никого” на парламентарни избори е ясно, че би ерозирало неустойчивите абсолютни стойности на малките играчи. И, повярвайте ми, не е без значение, особено когато в момента виждаме една картина, която се произвежда за няколко парламентарни играча, които се движат на ръба около 4-процентовата бариера.