Статията е публикувана в “Стандарт”

Сред особеностите на сегашната президентска кампания е напливът от леви кандидати за върховния пост на държавата. Това е следствие на продължителните процеси, които отдавна текат в лявото политическо пространство. Става въпрос за целенасочено и системно удряне по “старата” партия БСП, която също така отдавна не е в състояние да се защити. Казано на спортен език, досега столетницата допусна много голове, защото собствената й защита играе за чужди отбори. Наличието на толкова много леви кандидати обаче не говори за съответния брой различни доктрини или тактически подходи. Става дума просто за личностни амбиции и съперничества. Това касае както фаворита на АБВ Ивайло Калфин, така и Татяна Дончева, на която последните проучвания дават добри шансове.

Що се отнася до кандидата на БСП Румен Радев, той идва извън политическото статукво като опит за постигане на компромис в лявото. Генералът обаче остана кандидат само на “Позитано”, по силата на непостигнат такъв компромис. В началото Радев трябваше да бъде равно отдалечена от различните леви формации кандидатура, за да се стигне до излъчването му през инициативен комитет.

Получи се нещо като полет без посока.

Добавянето на Илияна Йотова за вице ще уплътни двойката на БСП, но все пак трябват много усилия, за да привлече гласовете на по-голямата част от левия електорат.
Интересен момент в суматохата около битката за “Дондуков” 2 е кандидатурата на Пламен Орешарски. Тук политическата игра е различна. Не можем да квалифицираме бившия премиер като лява кандидатура, въпреки появилите се вече коментари на тази тема. Достатъчно е да проследим политическата му биография. Той беше зам.-министър на финансите при Иван Костов, министър на същото ведомство в коалиционния кабинет на Сергей Станишев, който въведе възможно най-десните мерки като плоския данък. И за финал Орешарски беше премиер в едно пак неясно като политика правителството на БСП и ДПС. Но тази изненадваща на пръв погледа кандидатура говори за защита на интереси, поне в няколко посоки. Първо, на такива от ДПС, които определено ще тушират Местан. Второ, на кръгове от БСП, които в момента се чувстват до някъде маргинализирани и изхвърлени от “голямата игра”, а защо не и на такива от ГЕРБ. Или казано с две думи, това е кандидатура на силите, които стояха зад него, не само когато беше премиер, а по-рано, когато беше финансов министър. Друго, което би предизвикала тази наистина изненадваща кандидатура е “огледалният ефект” – т.е. тя да активизира протестен вот.

Екзотиката в тези избори е изобилието на генерали от резерва, тръгнали да щурмуват “Дондуков” 2. Това донякъде е резултат на геополитическата ситуация, създала се около България, пък и въобще в Европа. В случая политическият елит прояви наистина добър рефлекс, усещайки желанието на хората за “твърда ръка”. Или поне бъдещият президент да има за свой вице човек, който е наясно с проблемите на отбраната и националната сигурност въобще. В това отношение имаме известни традиции от времето преди 1944 г., когато бивши и действащи военни са участвали по един или друг начин в управлението на страната. В същото време изобилието от бивши военни сред кандидат-президентите е опит за измиване на ръцете с тях от страна на партиите, които се оказа, че нямат хора със съответния опит и знания.

 

Share This