Нагласи на българите към донорството и трансплантацията

Сред българското общество няма високи нива на принципно несъгласие с донорството по морални или религиозни причини. Съществен проблем е недоверието в процеса и съмнението, че изразеното съгласие за донорство, може да бъде застрашаващо за живота. Страховете се подсилват от недоверието в лекарите и съмненията, че те самите могат да бъдат част от схеми за нелегална търговия на органи.
Запознатостта с донорството и условията, при които човек може да стане донор, са неудовлетворителни. Осведомеността относно състоянието на мозъчна смърт и неговата необратимост също могат да бъдат определени като ниски. В допълнение, разговорите и споделянето на позиция относно донорството с близки са валидни за малка част от обществото. Комбинацията от тези фактори може да окаже негативно влияние при вземането на решение за даряване на органи на близък човек.
Проучването отразява и традиционното схващане на българите да не говорят/да не мислят по такива теми, за да „не дърпат дявола за опашката“. То рефлектира върху нагласата да се обсъжда и споделя – дори и хора, които подкрепят донорството, невинаги коментират темата с най-близките си.

Приблизително една трета от българското общество (32%) изразява някаква степен на запознатост с донорството и условията, при които човек може да стане донор. Преобладаващата част от тях се определят като „По-скоро запознати“, а делът на определящите се като напълно подготвени по темата е едва 5%. Следва да бъде отчетен и фактът, че подобен тип въпроси често генерират „престижни отговори“ и обосновано може да се предположи, че действителното ниво на осведоменост по темата остава по-ниско от декларираното.
Нивото на запознатост не се влияе от пола на респондентите. Регистрира се по-ниска от средната осведоменост сред най-младите, както и сред най-възрастните. Най-значителен фактор е образованието на респондентите – приблизително половината от висшистите декларират, че в някаква степен са запознати, докато сред хората с основно образование това се равнява на приблизително 1 от 10 души. Информираността е по-висока в столицата и областните градове, докато в селата остава под средната.

6 от 10 души (62%) одобряват донорството. Подкрепата е по-висока от средното ниво при хората между 30 и 60 г., които са по-добре запознати с темата. При хората под 30 г. одобрението остава под средното за сметка на по-висок дял „Не мога да преценя“. При хората над 60 г. се регистрира по-високо неодобрение.
Положителната нагласа е най-висока сред висшистите, а при лицата с основно образование е приблизително два пъти по-малко от средната.

Разбирането, че мозъчната смърт е необратимо състояние е от голяма важност за осъществяването на трансплантации в донорски ситуации. Само 7% се определят като напълно запознати с понятието, а още 36% твърдят, че са по-скоро запознати. Нивото на осведоменост е най-ниско сред хората под 30 г.
Приблизително 8 от 10 души, които се определят като запознати, правилно посочват, че мозъчната смърт е необратимо състояние, докато останалата една пета не може да даде отговор или отговаря погрешно. Преизчислявайки делът на реално запознатите, получаваме общо 34%, което означава, че две трети от българското общество не е запознато с мозъчната смърт и необратимостта на диагнозата.

Освен високата незапознатост със състоянието на мозъчна смърт, потенциален проблем е, че над половината от българите (общо 51%) не биха се доверили (26%) или не знаят дали биха се доверили (26%) на лекарската експертиза при определяне на състоянието. Това може да бъде пречка за реализиране на трансплантации, дори и сред хора, които принципно одобряват донорството.
Делът на отговори „Не бих се доверил/а“ нараства с покачване на възрастта от приблизително една пета сред най-младите до приблизително една трета сред най-възрастните.
Хората с по-високо образование и жизнен стандарт имат по-високо доверие в лекарите. В по-малките населени места (малки градове и села), където и достъпът до лекарска грижа е по-затруднен, се регистрира над средното недоверие към лекарката експертиза по темата.

Сред основните причини за скептицизъм сред онези, които посочват, че не биха се доверили, е страхът от грешна диагноза (68%), следван от липса на доверие в лекарите (60%).
Половината от респондентите (51%), които не биха се доверили, се опасяват, че лекари участват в нелегални схеми, свързани с донорство. 4 от 10 сред тях посочват като причина липсата на компетентност у лекарите и/или липсата на апаратура и оборудване в болниците.
В най-малка степен на фона на останалите мотиви, недоверието се базира на реален опит с грешна диагноза – това посочват трима от десет души, които се съмняват в лекарите.

Четирима от десет пълнолетни българи твърдят, че биха се съгласили да дарят свои органи след смъртта си. Ако сравним този дял с дела на хората, които одобряват донорството, ще видим, че той остава с 22% по-нисък.
Докато 18% по принцип не одобряват донорството, то почти два пъти повече (34%) не биха се съгласили органите им да бъдат дарени след смъртта.
Тези разминавания, както и високият дял на хората, които не могат да дадат отговор, отчасти могат да се обяснят с чувствителността на темата, както и с възможността респондентите да не желаят да отговорят от страха пред непознат анкетьор.
Не се регистрира съществена разлика на база пола на респондентите. По-високо ниво на съгласие се наблюдава при хората в активна възраст между 30 и 60 г. Сред най-младите подкрепата е по-слаба за сметка на по-голям дял отговори „Не мога да преценя“. При хората над 60 г. се регистрира по-висок отказ от даряване, достигащ над половината при хората над 70 г.
Висшистите и хората с високи доходи са по-склонни да станат донори след смъртта, а с понижаване на образованието и дохода, положителната нагласа намалява.

Водещата причина за отказ от донорство е мнението на респондентите, че не са подходящи поради болест или старост (42%). Това е водещата причина за хората над 60 г.
Сред по-младите групи обаче първостепенната причина за отказ е убеждението, че ако се съгласят, лекарите може да не направят необходимото, за да спасят живота им. Това заявяват приблизително 4 от 10 сред всички респонденти (38%). Усещането се допълва от страха, че здравето и животът им могат да бъдат застрашени (27%).
Високите натрупвания на следните отговори свидетелстват за незапознатост и недоверие към донорството – 30% посочват страх/несигурност от процеса, 25% – недоверие към него, 24% – незапознатост с процедурата, а 23% се страхуват какво ще се случи с тялото им.
Недоверието към лекарите се регистрира и в отговорите „съмнение относно диагностицирането на мозъчна смърт“, посочвано от 21%.
В сравнителен план най-маловажните притеснения са свързани с неизвестността кой ще получи органите, възраженията от страна на близките, както и религиозните причини.

Близо четири от десет души (39%) са съгласни близките им да дарят органите им при липса на изразена воля от тяхна страна. Това се равнява на дела на хората, които като цяло са съгласни да бъдат донори (40%). И тук се наблюдава сходна зависимост на база възрастта. По-съгласни от средното са хората между 30 и 60 г. Лицата над 60 г. изразяват по-високо несъгласие, а младите в по-голяма степен се затрудняват да преценят.
Въпреки това темата за донорството остава табу за мнозинството от респондентите. Под една пета (17%) са споделяли за желанието си да бъдат донори на близките си. Сред онези, които желаят да дарят, делът достига 26%, но въпреки това остава по-нисък от този на хората, които принципно са съгласни.

Трима от десет души (30%) твърдят, че биха могли да вземат решение да дарят органи на свой близък на друг човек. Този дял е двойно по-нисък от дела на хората, които по принцип подкрепят донорството.
Близо половината (47%) от пълнолетното население признава, че не би могло да вземе подобно решение, а близо една четвърт (23%) не могат да преценят. Подобно решение би било най-трудно за най-младите и най-възрастните, ниско образованите и жителите на селата.
Водещата причина (70%) за невъзможността да се вземе решение е емоционалността. Този отговор е обясним, предвид чувствителността на темата.
На второ място като причина обаче се нарежда несигурността какво би искал близкият – това посочват 56% от онези, които не биха могли да вземат решение. Тежестта на този фактор не е изненадващ, предвид ниския дял на хората, които са споделяли за своето решение пред близките си.
На следващо място като причини приблизително трима от десет души посочват съмненията относно диагностицирането на мозъчна смърт (31%), липсата на информация по темата (29%), недоверие към процеса (28%), както и притеснения какво ще се случи с тялото на близкия (25%).

Мнозинството (55%) от българите заявява готовност да дари приживе орган на свой близък в нужда. Това споделят малко по-често жените (57%), отколкото мъжете (53%).
Съгласието е по-високо при хората между 30 и 60 г. При по-младите се регистрира по-голям дял отговори „Не мога да преценя“. При хората над 70 г. почти една трета са категорични, че не биха дарили, което вероятно се дължи на факта, че тази група в най-голяма степен отчита състоянието на органите си като неподходящи за дарение.

Транспортирането на органи за трансплантация в чужбина се възприема по-скоро негативно сред българските граждани. Общо 63% в някаква степен изразяват несъгласие. Близо една четвърт (24%) по-скоро го одобряват, като делът на категорично одобрение е сравнително нисък.

Над половината от българските граждани (52%) твърдят, че са чували за нелегални схеми за търговия с органи в България. Това отчасти обяснява високия скептицизъм към донорството и притесненията, че изразеното съгласие може да представлява заплаха. По-често за такива случаи са чували мъжете, лицата над 40 г., висшистите и градското население.
Проучването регистрира високо ниво на съмнение за участие на лекари в схеми за търговия с органи – над две трети (67%) твърдят, че има такъв риск. Тези съмнения се отразяват и във високия скептицизъм към работата на лекарите и диагностицирането на мозъчна смърт.