Интервюто е публикувано във вестник „24 часа“ на 2 април 2018 г.
– Написахте книга „Пътят на конституцията“. Защо се спряхте именно на българската конституция като тема?
Конституцията е изследвана тема, но най-вече от конституционалисти, но не и от политолози. Основната ми цел бе да поставя конституцията като централна тема, но от гледна точка на политологията. А именно – как се стигна до конституцията? Кои са тези политически фактори, които са били решаващи да вървим към бързо приемане на нов основен закон и най-важното как въобще стигнахме до именно тези конституционни текстове. Историците твърдят, че за да се погледне обективно на определени събития, трябва да минат 20, дори 30 години. Моето поколение не е участвало в тези събития, не е платило огромната социална цена на прехода, не познаваме действащите тогава политици от заглавията на вестниците. Това ни лишава от огромното предимство да сме съвременници на тези събития, но и елиминира до голяма степен субективния елемент в анализа ни. Това ни дава възможност да подходим с хладен политически анализ по тази тема.
– Започвате своята книга с реформите на Горбачов и разпадането на социалистическия строй в Централна и Източна Европа, като спирате вниманието си най-вече върху България. Трябва ли да търсим именно там предпоставките, които ни отвеждат към българската конституция.
Рухването на социализма не тръгва от България. Страната ни е част от много по-мащабен процес започнал в Съветския съюз с горбачовата „перестройка“, последван от разпада в страните от Източния блок. Това са и основните причини за българския 10 ноември и свалянето на Тодор Живков, а оттам и за началото на прехода към демокрация и пазарна икономика. България е специфичен случай по няколко причини. Тук комунистическата партия устоява на вятъра на промяната и е основен субект в промяната. Това се дължи на няколко фактора. На първо място, през 70-те години Тодор Живков прави идеологически завой – постепенно разказът за светлото комунистическо бъдеще губи своята привлекателност и режима има нужда от нова легитимност. Тогава комунистическото ръководство сменя курса и обръща поглед към националната идентичност – започва да се напомня все повече за славната българска история, преиздават се отдавна забравени книги, създават се филми с подчертана национална тематика, като всичко това кулминира в честванията за 1300 години България през 1981 г. Колко скандално би звучало това в края на 40-те години, когато се говори за световна революция, класова борба, незачитане на граници, националности, идентичности? Това връщане към националните корени дава нова легитимност на режима. Към това трябва да добавим, че именно БКП с преврата срещу Тодор Живков натрупва политически капитал и се явява авангард на промяната. Освен това партията е силно вкоренена в обществото и в основните социални структури. Всичко това води до изненадващата, за някои, победа на БСП на първите свободни изборите за Велико народно събрание през лятото на 1990 г.
– Чели сте стенограмите от Кръглата маса и VII-то НС. Като политолог какви изводи правите за онези времена?
Преходът, който сме приели, че започва през 1989 г. не е само преход от тоталитарна система към демокрация, но и е преход от планова икономика и държавна собственост към пазарна икономика и частна собственост. Фактически обаче на Кръглата маса и на дискусиите във Великото народно събрание, за втория преход почти не се говори. Политическият дебат доминира тотално. Това ни коства страшно много. Реално в България икономическите реформи се забавиха с десетилетие и до голяма степен именно това ни остави на опашката на Европа по доходи и в първите места по бедност.
– Четвъртата глава от книгата е озаглавена „Политически и институционални фактори, формирали българските конституционни текстове“. Кои са те всъщност?
В дебатите на Кръглата маса, в тези във Великото народно събрание, както и в самите конституционни текстове личат много ясно няколко политически линии. Според мен най-съществената от тях е стремежа към максимална дистанция от тоталитарния режим. Една от основните цели на създателите на конституцията е недопускането на концентрация на власт в ръцете на един човек. Конституцията ни може да бъде определена и като „тежка“, в която липсва гъвкавост, отново продиктувано от страха към връщане към стари времена или опит за налагане на тотална власт. Всяка евентуална промяна на основния закон е с изключително тромава процедура, а за промяна на държавното устройство и на държавното управление се изисква свикването на Велико народно събрание. Сянката на „възродителния процес“ също дава своето отражение. Конституционната приемственост с предишните ни основни закони също е налице. На последно място, но не и по значение, е силното влияние на западноевропейския конституционен опит. Не можем да пропуснем, разбира се, и конюнктурните политически събития и политическия контекст, в който се пише основния ни закон, което също прозира на моменти.
– Конституцията в крайна сметка може да се окаже, че е най-малко четената, но и с най-много предложения за поправки. Кои са несъвършенствата й?
За несъвършенствата й може да се говори много. Бих оставил обаче тази тема на конституционалистите, които могат да критикуват основния ни закон много по-компетентно и детайлно от мен. Но с всичките си кусури, българската конституция от 1991 г. не се оказа преходен документ. Освен, че конституцията гарантира необратимостта ни по пътя към демокрация, тя устоя и на предизвикателствата на времето. Прекара ни през изключително тежки периоди. Реши не една или две политически кризи. България стана член на ЕС и НАТО. И въпреки тежката социална цена, която платиха нашите родители по време на прехода, днес ние сме част от европейското семейство. Пътуваме свободно по целия свят. С всички деформации на изборния ни процес, ние определяме кой да е на власт и кой да е в опозиция. Да, искаме да живеем по-богато, но в крайна сметка днес ние сме се радваме на жизнен стандарт, който нито едно от предишните поколения българи не е достигал. Това не е малко и трябва да го ценим повече.
– Как ще се развие дебатът за промяна на конституцията в бъдеще?
През последните 27 години сигурно десетки пъти е имало гласове в посока на това да се променя конституцията. Някои от предложенията бяха смислени, други не чак толкова. Конституцията е политически фундамент. Неслучайно е имало множество призиви за смяна на конституцията, защото това е заявка за цялостна промяна. А както добре знаете, когато някой в България каже, че всичко трябва да се промени, това винаги се харесва на не малка част от хората. Промените в конституцията или пък направо създаването на нова конституция е кутията на Пандора. За нова конституция се изисква свикването на ново Велико народно събрание, а от политиците, които попаднат там зависи всичко. Всякакви безумни идеи ще се родят, можем да бъдем сигурни в това. Популярна например продължава да стои идеята за установяването на президентска република в България. Сякаш това ще реши всичките ни проблеми. Това е тежко заблуждение. Нашите проблеми могат да се решат от нас самите. Не като установим президентска република обаче, а като учим повече, работим повече и бъдем по-отговорни.