Интервюто е публикувано във вестник „Сега“ под заглавие: „Валери Симеонов върви по стъпките на Радан Кънев“
– Господин Ганев, на какво се дължи напрежението сред „Обединени патриоти“?
– Това, което става в коалицията, е „дежавю“ от втория премиерски мандат на Бойко Борисов. Лидерът на НФСБ Валери Симеонов много прилича в публичното си поведение на бившия председател на ДСБ – Радан Кънев. Тогава той трупаше политически дивиденти и легитимност от опитите да се дистанцира от властта и от участието в управленската коалиция. Днес Валери Симеонов е заел подобна роля в тази коалиционна конфигурация.
– Как се отразява това на патриотичната коалиция?
– В този случай Валери Симеонов прави голяма услуга на „Обединени патриоти“. Ако не беше лидерът на НФСБ, представете си как щяха да изглеждат „Обединените патриоти“ въобще. Единият е заел вицепремиерски пост, вторият – вицепремиер и министър на отбраната, а третият, който е с радикални политически разбирания, в парламента говори за помирение. В този смисъл те щяха да изглеждат абсолютно системна формация. А всъщност електоралната подкрепа, която имат, се дължи на отричането на тази системност. Защото това е коалиция от партии с радикални разбирания. Когато радикалността се сблъска със системността, ти фалираш политически. Затова и само благодарение на Валери Симеонов ние разбираме, че ГЕРБ има коалиционен партньор. Не можем да видим ярки политически лица в изпълнителната власт, излъчени от патриотите. Симеонов може да се кара с премиера Борисов, с колегата си Каракачанов, но той дава някакво лице на патриотите във властта, създава новини.
– В тази рамка как поведението на лидера на НФСБ се отразява на кабинета „Борисов“?
– Когато вицепремиер излезе с декларация (срещу евродепутата Ска Келер, б. р.), а след това Министерският съвет се разграничи от тази позиция, несъмнено има напрежение. Но такова напрежение има на два пласта: между Симеонов и неговите партньори в „Обединени патриоти“; между Симеонов и всички други във властта. Той води борба на два фронта.
Няма как той да не си представя сценария, по който Радан Кънев тръгна на самостоятелен, опозиционен политически път, който в крайна сметка не му донесе желания резултат. Бившият председател на ДСБ искаше да наследи моралния капитал на Реформаторския блок и благодарение на него да стане легитимният изразител на тази общност от около 300 хил. гласоподаватели. Общността около „Обединени патриоти“ е също почти толкова голяма. В случая лидерът на НФСБ няма как да бъде наследник на автентичното патриотично представителство, защото най-малкото лидерът на ВМРО е по-одобряван от него. Самият Симеонов е в изключително неизгодна политическа ситуация, ако е извън властта. Той няма да събори кабинета, защото, дори и да оттегли своите депутати, групата на Веселин Марешки („Воля“) ще ги замести. Нито Каракачанов, нито Сидеров ще последват Симеонов. Затова и ситуацията е същата, както с Реформаторския блок в „Борисов 2“.
– Отразява ли се „хулиганското“ поведение на вицепремиера на международния образ на премиера Борисов?
– Със сигурност на лидера на ГЕРБ не му е приятно. Той играе активно на международната сцена. А вицепремиерът нарушава донякъде този образ на активен европейски политик. Но така или иначе преглътна националистически формации в управлението. Напротив – кабинетът е с европейска легитимация. Ако преди либералният консенсус пращаше подобни политически субекти в политическото небитие и ги маргинализираше, възходът на консервативната вълна след бежанската криза промени и Европа. Либералните политици осъзнаха, че ако продължат да изолират тези хора, ще ги направят победители навсякъде. В момента те са само в няколко държави, като Австрия например. Европа вече е различна. И затова няма да създава проблеми на Борисов. Либералният консенсус вече допуска националистически формации, за да ги интегрира и така да не ги прави по-силни.
– Споровете в управляващата коалиция ескалираха около дебатите за Инстанбулската конвенция. Кого обслужва това напрежение?
– Тези, които защитават текстовете на Истанбулската конвенция, загубиха изцяло комуникационната битка. Тази конвенция е вече „трети пол, тя е всичко онова, което е чуждо за българина, включително и като дневен ред. Този дневен ред, който го има в Западна Европа, и този, който е тук у нас, е много различен и това се вижда. Това е типичен либерален документ на хора, които са от другата страна на Желязната завеса. И в случая, независимо че и консервативни държави като Полша са го ратифицирали, там защитниците на конвенцията не са претърпели такъв комуникационен крах.
Тук говорим за комуникационна катастрофа. Затова и приемането на конвенцията ще е тежка имиджова щета за всеки, който я подкрепи в Народното събрание. Преди няколко месеца Изследователски център „Тренд“ направи проучване по поръчка на Института за дясна политика за ценностите на българина. Един от блоковите въпроси беше свързан с отношението към еднополови бракове и родители, легализация на марихуаната. Един типичен либерален дневен ред. Мнението у нас е абсолютно категорично против за близо 3/4 от българите. Затова и този дебат у нас по никакъв начин не стои. А това, което се случи с Истанбулската конвенция, е, че вече няма никакво значение дали говорим за жени, насилие и агресия. За мнозинството от българите тази конвенция вече означава признаване на „третия пол“. Дали това е така, или не е, няма никакво политическо значение.
– Защо тогава тази тема продължава да се дъвче?
– Забележете от кого се дъвче. От партиите, които заеха така наречената „правилна позиция“. Това е консервативната позиция срещу Истанбулската конвенция. Дебатът до такава степен е загубен за конвенцията, че всяко едно продължаване на говоренето за нея е натрупване на политически капитал и имиджова щета за техния опонент. Затова за нея се говори само от „Обединени патриоти“ и от БСП. И двете формации искат да правят референдуми, защото знаят, че това е политически капитал, искат да поддържат темата, осъзнавайки, че печелят от нея. Няма съмнение, че има европейски натиск да се приеме документът. Но ми се струва, че ГЕРБ са склонни да замразят този казус.
– Защо еуфорията около българското европредседателство започна да гасне?
– Други теми покриха дневния ред – Истанбулската конвенция и Банско. Не съм съгласен обаче да се говори в минало свършено време. Тази еуфория ще се възражда на моменти, като пример може да се даде бъдещата среща на европейските лидери с Ердоган във Варна. Тези шест месеца няма да минат единствено и само в контекста на европейското председателство, но ще има изблици и затишия.
– Достоверни ли са версиите, че споровете във властта и проблемите на управлението скъсяват времевия хоризонт на правителството? И Волен Сидеров заговори за разпадане на коалицията…
– Предсрочни парламентарни избори не са опцията, която е най-желана от мнозинството от хората в България. Наше скорошно проучване показа, че 55% казват, че няма необходимост. Дали ще има предсрочни парламентарни избори, зависи от отношенията между ГЕРБ и „Обединени патриоти“. Дори и НФСБ да напуснат, „Воля“ ще ги замести. Просто ще има нова конфигурация. И може би най-важното – трета оставка на Бойко Борисов би се прочела като много тенденциозна. Според мен премиерът ще се старае през този мандат да направи всичко възможно да изкара докрай. Всички говорят за Борисов като човек, който носи оставката си във вътрешния джоб. Два пъти я е подавал. Но ако реши да я подаде трети път, ще е в много различна политическа ситуация. Видимо е, че ГЕРБ и президентът Румен Радев са в конфликт. А именно той ще назначи служебно правителство. Това ще постави Борисов в конфронтация с човека, с когото ще управлява държавата за цели три месеца и ще организира изборите. Лидерът на ГЕРБ няма да иска да даде цялата власт на президента. Затова и не мога да разбера защо европредседателството се представя като някакъв рубикон за кабинета на Бойко Борисов.
– Как президентът Радев стои на политическата шахматна дъска към този момент?
– Политическата линия на Румен Радев е много ясна. Той беше избран с огромно мнозинство от 2 млн. българи на крилете на това, че е нов в политиката и ще проветри политическия процес, ще бъде нещо различно. Сам по себе си президентът Радев претърпя политическа метаморфоза, откакто е президент. Започна мандата си балансирано, играеше като рефер между ГЕРБ и БСП, не зае страна и служебният му кабинет. След парламентарните избори обаче от ролята си на „балансьор“ влезе в позиция на „крило“.
Конфликт между Радев и Борисов обаче няма. Конфликтът минава по линията Радев – ГЕРБ. Това е играта на Борисов – да бъде на по-високо ниво, от което казва: „Да заровим томахавките“, защото иска да изземе ролята на обединител. И другото, което ми се струва важно, е, че президентът Радев все още не може да излезе от ролята си на командир на Военновъздушните сили. Армията продължава да е основна негова тема.