+359 886 31 76 73 office@rctrend.bg

Интервюто е публикувано във вестник „24 часа“ под същото заглавие

 

– Направихте проучване за демотивираните българи – изчислихте, че 330 хиляди българи или около 10% от трудоспособните ни сънародници не работят, не учат, не търсят работа. Мързи ли ги, или причината е по-дълбока, г-це Славкова?

Причините са много по-дълбоки и не можем да ги сведем само до чист мързел. И образованието, и населеното място, и възрастта – това са само част от нещата, които оказват влияние тези хора да са извън пазара на труда. Забележете, че над 50% от демотивираните българи са хора със средно образование, а едва 10% с висше. Видно е, че степента на образование оказва влияе върху намирането на работа. Забележете още нещо – населеното място – 43%, най-голям дял, живеят в села, а едва 7% живеят в Столицата, тоест населеното място също оказва влияние върху намирането на работа. Още много такива зависимости могат да бъдат откроени на база на проучването. Разбира се, има и хора, които ги мързи и не искат да работят, издържат ги близките им, но в никакъв случай не можем да направим такова заключение за цялата целева група.

– Профилът на демотивирания е:  53% със средно образование, 42% живеещи по селата, 70% без доходи, 21% квалифицирани работници, близо една трета – неквалифицирани. Какви политики биха ги приобщили към пазара на труда?

Тук ще си позволя да благодаря на Фондация „Фридрих Еберт“, която финансира проучването и на Ивайло Калфин, който инициира реализирането на тази тема. Същността на тази идея е именно това – да повдигне дискусия за политики към връщането на тези хора на пазара на труда. Ясно е че говорим за една целева група- демотивирани, но тази група има много нюанси и е видно, че тези нюанси трябва да се вземат предвид при формулирането на политики. Едно е за младите хора, друго е за хората, които са по-възрастни. Едно е за хората, които са извън пазара на труда по-малко от една година, друго е за хората, които са извън пазара на труда повече от 5 години. Това са само малка част от нещата, които имат значение при формулирането на политики. Съвсем скоро компетентните институции ще бъдат запознати с резултатите от проучването и се надявам това да отвори врати за една широка дискусия за политиките към тези хора.

– Близо една четвърт сред демотивираните са 18-29 годишни. Някои изтълкуваха бездействието им като принадлежност към типажа “тате носи, мама меси”. Има ли и други причини за пасивността им, ако изобщо тази е една от тях?

Това, което направи впечатление на всички, е че най-голям дял (27%) от демотивираните българи, са хора на възраст между 18-29 г. Домакинството на 59% от хората на тази възраст в целевата група се издържат от работна заплата от България, 17% от заплащане без граждански и трудов договор, 7% от парични преводи от чужбина. Това е от една страна причина за тяхната пасивност – не са съвсем без пари. От друга страна част от демотивираните младежи са неориентирани още за включването си на пазара на труда. Но тук трябва да имаме предвид, че мнозинството от тези хора са със средно образование, в малки населени места и това ще окаже сериозно влияние при намирането на работа. Има и една спецификата, която наблюдавам при младите хора, а именно желанието за бързо кариерно израстване и големи заплати без особени усилия, без необходимите инвестиции и време. Този подход и желания също демотивира младите хора. Това важи не само за тази целева група.

– Как тълкувате цифрата 1% с положителен опит в намирането на работа чрез бюрата по труда във вашата извадка? Срещу  три четвърти, които търсят заетост чрез ходатайство на роднини, приятели и близки?

Видно е от получените данни, че Бюрото по труда не е ефективният инструмент за намиране на работа сред групата на демотивираните българи. Този 1% успеваемост показва точно това. Нека все пак посочим, че 42% от демотивираните българи са търсили работа чрез бюрото, но неуспешно.  Можем да говорим в някаква степен и към недоверие спрямо намирането на работа през бюрата по труда. Забележете, че е малък делът на хората, които търсят работа през специализирани сайтове или печатни издания, но тук трябва отново да отбележим, че демографските характеристики на демотивираните българи оказват влияние. Колко обяви за работа в специализирани сайтове  има за едно малко село? Нормално е да не се търси работа през тези източници, така както хората смятат, че е по-нормално и разбираемо това да се случва през роднини, приятели и близки. Този инструмент е в някаква степен и част от културните специфики на българина – да се обърнеш не към институция, а към този, който познаваш, за да се свърши определена работа.

– Данните показват, че почти половината от демотивираните биха започнали работа срещу възнаграждения между 500 и 1000 лева. Това мисия невъзможна ли е?

Тук говорим за една много трезва преценка за заплащане сред демотивираните българи. Независимо колко време са извън пазара на труда, те ясно „калкулират“, че спрямо населеното си място, спрямо квалификацията си и т.н могат да получават заплащане между минималната заплата и средната за страната. Не виждам надценяване в това желание. Другият голям дял, които се откроява е на демотивираните, които биха искали заплата между 1001-1500 лв. – това са хора, живеещи в областните градове и столицата и хора с по-високо образование.

– За да ходиш на работа, също трябват пари – храна навън, транспорт (в града, от населено до населено място), облекло, всичко това харчи от заплатата. Каква част от анкетираните споделят такива аргументи за своята демотивация да си търсят работа?

Трябват. Но за демотивираните тези неща не са толкова на преден план. Акцент при тях е че просто няма работа. Тук обаче изпадаме в един нонсенс – от една страна близо 10% от работната ръка в България не работи, като 43% категорично отсича, че просто няма работа за тях, а от друга страна чуваме гласът на бизнеса, който се задъхва, защото му трябва работна ръка. Тук трябва да имаме предвид и влиянието на формираните икономически центрове в страната – тоест места, където се търси работна ръка. Трябва ясно да се даде отговор на въпроса, къде е прекъсната връзката в този диалог.

– 58% сред демотивираните казват: “Искам да живея в България”, но всеки четвърти споделя намерение да замине за чужбина. Да смятаме ли, че демотивираните всъщност са бъдещ транш на България към чужбина през Терминал 2?

Разбира се, трябва да отчетем, че говорим за декларативни нагласи. По-скоро желание да се случи, но това не означава, че непременно ще се случи. Моето лично мнение е че малка част от тези хора ще заминат в чужбина. В последните години ясно виждаме едно разомагьосване на идеята, че в чужбина всичко е цветя и рози. Може би част от демотивирани ще използват възможности за сезонна работа в чужбина. А по-скоро, за съжаление, миграция навън може да наблюдаваме сред младите демотивираните. С напредване на възрастта такъв тип желания в по-голяма степен се изпаряват.

Share This