Статията е публикувана във вестник „Труд“ под същото заглавие
Проблемите между роми и българи – между „толерантност без граници“ и легитимната властова принуда
В края на миналия месец, 26 юни, роми нападнаха момичета от отбор по кану каяк в Асеновград, край езерото „40-те извора“, последвано от бурни реакции на местната общност и масови сбивания пред болницата в града. Случаят в Асеновград не е ново явление за нашите обществени процеси. Напротив, това е израз на задълбочаващи се проблеми и противоречия в в България – понятийно ги определяме като кливиджи.
Фактологично конфликтът се разви, защото имаше поле за действие пред различни неформални групи. Например тези, които се организират през социалните мрежи са по-бързи от институциите, които следват нормативна база, действат съобразно собствените си правила. Друг е въпросът, че в населените места институциите не успяват да се справят с този тип обществени проблеми, поради липса на гъвкавост, системност, а може би и на капацитет.
Последвалите протести, които привлякоха и групи от страната, доведоха до многохилядно стълпотворение на ядосани граждани в Асеновград. Разбира се сред тези групи пристигнаха и такива, които традиционно провокират агресия, отколкото да спомагат за справедливото разрешаване на подобни проблеми. Тези групи са там, защото имат формално основание, а от друга страна са там, защото властта е създала вакуум в легитимното си поле да прилага санкции и правила и те го запълват.
Друг е въпросът, че след утихването на този конфликт и сблъсък, организираните групи и агитки си отиват, отива си жандармерията, отива си и засиленото полицейско присъствие и остава местното население само с неразрешените проблеми. Или ако сте съгласни – замазаните решения. Остава въпросът как да се противодейства на тези задълбочаващи се процеси и да се предотврати следващият сблъсък?
Тук идва и първият въпрос, който е редно да поставим – нарастващият кливидж в обществото по оста правов ред – самоуправство. Бих добавил обаче че този кливидж е в случая с две лица – от другата страна е противопоставянето по оста толерантност – всеобщи правила и задължения, както и санкции за тези, които не ги спазват. Равнищата, по които трябва да се справим с този проблем са от най-ниската клетка на терен до последователната политическа воля на елита ни. Не става въпрос за наливане на пари в програми, защото прочутото „Десетилетие на ромското включване“, доведе до усвояемост на средства, които не достигнаха до тези групи, напротив отдалечиха ги и маргинализираха. Вина имат и редица организации, които съществуват от това да алармират за правата на малцинствени групи, гарантирайки собственото си основание за съществуване и функция в публичната среда.
Ромските общности в България живеят без да спазват правилата и нормите. Те не търпят и санкции за това. По този начин не изпитват върху себе си тежестта и силата на властовата принуда. Не защото е невъзможно да се приложи, а защото властта и институциите действат компенсаторно към тази малцинствена група. Липсата на трудови навици, високият процент на ранно отпадащи от системата на образованието, липсата на социализираща градска среда дават този резултат, който през последните години наблюдавахме и в други населени места – Катуница, Гърмен, Орландовци и др.
Правовият ред трябва да се гарантира от институциите на централно и местно равнище, отстъпвайки от своите функции идва ред на самоинициативите на групи от обществото, които предлагат саморазправа, вендета, натиск, насилие. В обществото тлее чувство за несправедливост и то има най-малкото два вектора. Единият е насочен по отношение на елита, а другият – по отношение на тези малцинствени групи. Това усещане вече не е валидно само за малките населени места, то е с национален обхват.
В допълнение, уседнало е чувството за безнаказаност на тези малцинствени групи, които определяме като ромски гетоизирани и маргинализирани общности. Ромската малцинствена група е в неравнопоставено положение в някои отношения, но другата истина е, че това етническо малцинство е „бенефициент“ на обществените процеси, които протичат на местно равнище през последните три десетилетия. Гетата, които се появяват от нищото са работа на общинските или областни институции, които трябва да действат превантивно и санкциониращо, а не след дадени събития, сблъсъци и конфликти. Истината, която трябва да си признаем е, че тези гета се появяват със знанието на местната власт, с мълчаливото съгласие. Тук идва ред и на другия факт, който трябва да изтъкнем – тези ромски малцинствени групи по места са и компактно, ударно и влияещо върху изборните резултати електорално тяло. Получаването на адресна регистрация, за да се придобие правото на глас в дадено населено място, често става въпреки дадена норма или с потъпкването на регулация, наредба и прочие.
Тези групи все някъде трябва да живеят и да взаимодействат с българското етническо мнозинство. Усилията обаче очевидно не могат да станат от само себе си. Тези усилия могат да произтекат единствено от силата на политическите институции – от силата на властовото усилие и натиск. Първо, защото говорим за социо-културни различия в общностите. Второ, защото отсъствието на всеобщи норми, правила и санкции, създават усещането за несправедливост. Трето правилата и задълженията за едни, се превеждат единствено като права за другите, по силата на това, че има проблем – „там нещо да им да си заградят“, това рано или късно излиза извън граници. Трябваше да стане проблемът в Асеновград, за да се разбере, че в кв. „Лозница“ има прекомерно нерегламентирано застрояване?
Отделно, често се поставя въпросът защо тече ислямизация на ромския/циганския етнос в България – отговорът донякъде е валиден през хипотезата, че там където отсъстват традиционни светски институции много лесно се наместват други такива религиозни или властта на личния авторитет през физическата сила и клановата организация.
Дебатът дали трябва да се движат каруци по градовете на България е безсмислен, когато е видно, че масово младите роми не се образоват, а техните родители не се трудят. Има изключения, разбира се. Всеки, който е бил на терен знае, че има изключения от множеството. Дебатът не е съсредоточен в този наболял процес, защото имаме налице дезинтегрирани общности, които също не поставят достатъчно систематично този проблем. Не може да се реагира само при кризи.
Футболните агитки и други организации, може да дадат отпор, но когато конфликтът, разбирайте „мачът“ се изиграе, стадионът остава празен, остават само местните и може би институциите. Затова политическите екстремуми в реакциите по оста национализъм не дават резултат, резултат дават последователните властови действия, налагани по категоричен начин от институционалния апарат на държавната власт на централно и местно ниво.