Статията е публикувана във вестник „Труд“ под същото заглавие
Президентските избори чукат на вратата. Въпреки това, кандидатите все още са малцина. И ако това не е проблем за големите партии, тъй като имат ресурса да наложат кандидат и за по-кратко време, по-малките губят конкурентно предимство ден след ден. Патриотите и АБВ вече са на нисък старт. ДПС от своя страна изчакват конкурента в своето поле – ДОСТ. Реформаторският блок обаче продължава да бави своята кандидатура. Но тук не става дума за тактически маневри, а само за едно – поредното неразбирателство.
Вече за никого не са тайна вътрешните противоречия в рамките на блока. Малко след създаването на реформаторския проект видимо лъсна разделението на два лагера – от едната страна на барикадата застана ДСБ, а от другата ДБГ и СДС. Президентските избори просто за пореден път изложиха на показ конфликтите им.
Не се и забелязва някаква промяна в поведението на двата лагера. Радан Кънев видимо винаги е търсил дистанция от ГЕРБ и Борисов, търсейки своята собствена идентичност и тази на партията си, стигайки дори до излизане в (полу)опозиция. На другия полюс си остават ДБГ и СДС, които търсят силна колаборация в рамките на управлението. Дебатът по издигането на кандидат за президент от Реформаторския блок не прави изключение. Едните твърдо се противопоставят на обща кандидатура с ГЕРБ, докато другите са склонни да подкрепят номинацията на партията на Борисов.
В крайна сметка до общ кандидат за президент вероятно ще се стигне. Но именно тук започват наистина големите проблеми за Реформаторския блок.
Преди всичко не откриваме консенсусна кандидатура сред различните партии от блока. А освен това всяко от обсъжданите имена много трудно би могла да привлече някакъв периферен вот извън твърдия електорат на реформаторите.
Проблемите обаче с това само се задълбочават.
Ако на европейските, парламентарните и местните избори, всяка една отделна партия от Реформаторския блок можеше да намери своя кандидат в листата и да гласува преференциално за него, то на президентския вот това е невъзможно. Чисто и просто кандидатът е само един. Недвусмислено реформаторите печелеха от вътрешната преференциална битка. Симпатизантите на всяка една от партиите бяха мотивирани да покажат своята тежест в рамките на блока, гласувайки преференциално за кандидата на своята партия. Случаят с изместването на Меглена Кунева от първото място в листата за европейски парламент беше само началото. Повторение на това видяхме и на парламентарните, и на местните избори.
Поради липсата на преференциално състезание обаче, все някоя от партиите от блока няма да припознае общия кандидат за президент за свой. Това без съмнение ще отблъсне не малка част от потенциалния реформаторски електорат. Или по-друг начин казано – категорично можем да очакваме най-слабият резултат на Реформаторския блок на предстоящите президентски избори.
Нещо повече – с финала на президентската надпревара изтича и подписаното споразумение между партиите от блока за явяването на един цял изборен цикъл. С други думи, в месеците след президентските избори, реформаторските партии трябва да седнат на една маса и да се разберат отново. Днес това все повече изглежда като мисия невъзможна. За конгрес, който да избере единно ръководство и общ лидер и дума не може да става. Личностните конфликти са достигнали пределна точка. Едната партия е в опозиция, другите са плътно в управлението. Вече трудно можем да се ориентираме какво точно събира тези партии на едно място, защото все повече неща ги разделят.
Слабият резултат на президентските избори пък ще налее допълнително вода в мелницата на разделението.
Не трябва да имаме съмнения, че това ще даде и нови аргументи на Радан Кънев да възобнови идеята си за нов десен проект. Лидерът на ДСБ ще използва, както ниския резултат на изборите, така и изтеклото споразумение, за да отдели партията си от блока. А критиките, че той е разцепил реформаторите ще звучат все по-слабо.
Дните на блока в този му вид са преброени. И то с точност. Президентските избори.