Интервюто е публикувано в „Гласове“
– Има ли събитие от изминалия парламентарен сезон, което бихте посочили като знаково; събитие, което се откроява на общия фон, който изглежда като полуорганизиран хаос?
– Трудно е от дистанцията на времето, макар и само от няколко месеца, да откроя ключово, знаковото събитие. Това донякъде се обуславя от факта, че живеем в натоварено политическо време, открояващо се със свръхгеополитическа динамичност.
Да, промените в Изборния кодекс и съпътстващите ги дебати донякъде могат да бъдат обозначени като знакови. Тези промени по-скоро делегитимираха самата институция на Народното събрание, появиха се заигравки с битови нужди на населението – предложението за „предметни награди“ от лидера на ВМРО Красимир Каракачанов.
Разбира се, напускането на АБВ от коалиционния формат, който в момента управлява. Неподписаното коалиционно споразумение между ГЕРБ и РБ, което Борисов лично връчи на лидера на ДБГ Меглена Кунева.
– Вече сте споделяли мнението си, че с промените в Избирателния закон вече има нужда от нови промени. Какво недонаправиха народните представители по отношение на него?
– Промените в Изборния кодекс са едно конюнктурно и елитарно начинание. Самото общество вече не гледа драматично на тях, по-скоро апатично. Това, струва ми се, може да бъде откроено и като скрита цел на политическия елит. Да, няма обществен консенсус, заигравките са с надеждите на обществото.
Истината е, че мажоритарният елемент е много харесван от българина по няколко причини.
Първо, защото това е част от нашата политическа култура – силно персоналистка.
Второ, това хем е част от нас като политическа култура, хем ни е чуждо като опит, което автоматично ни тласка да го легитимираме като панацея.
Трето, поднасянето на факта, че искаме личности в политиката под надслова „мажоритарен избор“, е криворазбрана истина.
Обществото иска личности в политиката, защото има силен лидерски дефицит в основните политически агенти – партиите. В това отношение, Изборният кодекс делегитимира самия елит, защото промените, които се правят независимо от коя управляваща сила, често не са в полза на демократичната политическа система.
– Самият вие казвате в свой коментар, че от началото на 2016 г., а и още от края на миналата година се наблюдава задълбочаващо се раздробяване и фрагментиране на конфигурацията в парламента. Развийте, моля ви, мисълта си.
– Този парламент поначало е рекордно фрагментиран. Не само защото в него представителство са получили осем политически субекта.
Нека само погледнем състава на част от управляващите: Реформаторският блок е авангард на фрагментацията, всяко действие ги тласка да произвеждат разделение помежду си. Патриотичният фронт, който сам по себе си е в състав от два субекта – ВМРО и НФСБ, макар и сега да сме свидетели на процес на консолидация по отношение на президентската кандидатура.
Струва ми се, че има една тенденция, която някак си се загатва от поведението на самия елит. Станахме свидетели на свръхфрагментация, а след това се заговори за евентуални предсрочни парламентарни избори.
Някои от политическите сили добре си дават сметка, че след тази раздробеност следва и сгъстяване. Наблюдавали сме го и в 39-ото НС, както и в 42-рото НС, 36-ото е прекалено в началото, за да го добавяме към сравнението.
Според мен е валидна хипотезата, че част от малките политически субекти гледат на 43-тото НС като на бавно потъващ кораб, чийто айсберг ще са президентските избори тази есен. Това ги заставя да търсят формули на консолидация, представени на публичността като „принципни“ обединения.
– Споделяте ли тезата, че лявото и дясното в България са само понятия, прикриващи някаква политическа безпомощност?
– Не я споделям. Самото говорене, че няма „ляво“ и „дясно“, е хранилка за политическата безпомощност. Както казваше един мой преподавател, самото говорене, че вече няма идеологии, е идеология.
Чест изразител на тази тенденция е самият популизъм. Всяко общество се нуждае от леви и десни политически алтернативи, оферти дори. Политическите партии са компрометирани именно защото бягат от идеологиите, а те по замисъл са идеологически организации.
Накратко, дефицитът на политическото у нас се прикрива с тезата, че няма ляво и дясно, а това не е така.
– Реформаторският блок бе голямата надежда на т.нар. „дясно“. Там обаче много бързо се появиха разногласия или дори може би ги е имало от самото начало на създаването на тази твърде сложна политическа структура. Не ви ли се струва, че след избора на Меглена Кунева за образователен министър и демонстрациите от страна на Радан Кънев и ДСБ Блокът на практика не съществува като хомогенна структура?
– Блокът, така наречен реформаторски, беше хомогенен само по въпроса за властта. От там насетне те произвеждат междуличностни конфликти и „надцакване“ по конюнктурни теми, решения, въпроси. Липсата на кандидатура за президент до този момент е част от този процес.
Изборът на Меглена Кунева за образователен министър, само по себе си, като технология на политиката, беше решение, което затeгна примката в участието на част от Блока в изпълнителната власт. Колкото по-различни са позициите на различните субекти, толкова по-различни ще са и позициите на лидерите в Блока, разделителните линии са повече от обединителните.
Реформаторският бранд е на заден план. Може да се каже, че налице са едни плахи самооценки от рода на: „Ние сме реформаторите, като кажем, че реформите се случват и се случиха, значи е така!“.
– ГЕРБ ли остава печелившата партия в България? Какво се случва там? Мнозина казват, че Бойко Борисов се бои да се кандидатира за президент и правилният ход в негов интерес е да не го прави – защото рискува да загуби това, което има, а той има всичко: пари, власт, партия, пост…
– ГЕРБ остава печелившата партия поради няколко основни причини.
Първо, печелят избори. Второ, в момента те управляват. Трето, те не срещат силна опозиция, впрочем това е заплаха и за самия ГЕРБ, когато зоната на комфорт стане прекалено голяма, това ще създаде уязвимост и в самата партия.
За Борисов е нормално да изскачат такива дилеми, това са дилеми в няколко отношения – дилема на властта, дилема за самия Борисов, дилема за политическия хоризонт и политическото бъдеще.
Политическата ни система е такава, че изпълнителната власт изкушава, когато си там, тя е ресурсната и оперативна власт. Колкото до Борисов, той много често и умело влиза понякога в ролята на президент от министърпредседателското кресло.
– Правилен ли беше ходът на Патриотичния фронт и „Атака“ да издигнат обща кандидатпрезидентска двойка, при това – с разпознаваеми лица, каквито са Красимир Каракачанов и Явор Нотев?
– Да, струва ми се абсолютно логичен и правилен ход. Мисля, че донякъде отговорих, като ви казах, че малките субекти предприемат стратегия за самосъхраняване на политическото си битие, това става през окрупняване и сливане. Отделно президентските избори са перфектно воле за демонстрация на осезаема патриотично-националистическа електорална база.
Темите са полуадаптирани за тяхната реторика, някои от тях даже са запазена марка на Патриотичния фронт. На патриотите ще им е удобно да говорят малко по-радикално.
– Кратък анализ на най-новите партии: ДОСТ на Лютви Местан, „Българската пролет“ на Велизар Енчев, „Нормална държава“ на Георги Кадиев. Съзнавам, че са твърде различни и не ги слагам под общ знаменател.
– Да, твърде различни са, но и трите могат да бъдат обединени под формата на общ знаменател – отцепили се, отлъчени или разочаровани от партиите, където са пребивавали.
Смея да твърдя, че случаят с ДОСТ е различен по обясними и очевидни причини, все пак става въпрос и за доскорошен лидер на ДПС.
„Българска пролет“ на Велизар Енчев някак си потъна, остана под равнището на динамиката, самото му отцепване не произведе новина. Публичността маргинализира принципните различия и изразяването на такива. Това донякъде се обяснява и с факта, че политиците са силно делегитимирани, които априори не разполагат с принципи и морал.
„Нормална държава“ на Георги Кадиев е реакция на процесите в консервативната левица, самият Кадиев е престоял там десетилетие, но все пак е изразявал бунтарски позиции, които са добре известни. Това е и основният актив на Кадиев, „снежна топка“ е, но да видим как ще се развие занапред.
Най-общо, роенето на политически партии е процес, към който вече сме привикнали, той е част от политическата ни традиция още от възстановяването на българската държавност.
– А как оценявате нови политически фигури като Слави Трифонов и Веселин Марешки? Може ли да се прави сравнение между тях? Как виждате тяхната роля в политическия процес?
– Безспорно появата на две такива фигури в рамките на последната година-година и половина предизвиква интерес. Това се случва най-малкото, защото излязоха на терен и с доста предизвикателни оферти, лансиращи обществено значими и наболели проблеми.
На пръв поглед сравнението между Трифонов и Марешки е лесно, но реално зад начинанията им седят различни мотиви и цели. От друга страна, популярното е, че и двамата преди всичко идват от бизнес средите, независимо че шоубизнесът в България също е донякъде изкривен. Тук идва и основната разлика.
Марешки вече се е занимавал с политика на местно ниво, дотук това не му е натрупало негативи, а по-скоро е задало почва и посока на неговите инициативи. Факт е, че неговите инициативи, особено тази с горивата, предизвика публичен ефект, но най-важното е, че предизвика реален икономически ефект, цените спаднаха, пазарът ги призна, проблем, значи, е имало, публиката ръкопляска, а институциите мълчат. Въпросът е какво ще прави от тук нататък, по-трудното предстои – а именно как ще поднесеш политическата оферта.
При Трифонов според мен трябва да се отчете един обективен нюанс, а именно фактът, че може да е от шоубизнеса, но той се е занимавал с политика – той и неговият екип. От публичната трибуна, с която разполага, са изразявани много политически позиции, сценаристкият екип е взимал политическа страна, това реално е правене на политика. Това не е за подценяване, защото, както пише Джон Гълбрайт в „Анатомия на властта“, един от типовете власти е „условната власт“, която се осъществява в процеса на убеждаване на обекта да възприемеш това, което субектът иска да възприемеш. Иначе казано, това е властта на медиите, когато това прелее в политически позиции, се нарича правене на политика.
Безспорно тези две инициативи – на Марешки и Трифонов, са и донякъде оздравителни за политическото статукво, защото го раздвижват, създават конкуренция, а конкуренцията те кара да работиш и да се стараеш.
– Нарочно оставих БСП и лявото за накрая. Там винаги е било привидно тихо, но сега, след избора на Корнелия Нинова за лидер и посоченото от нея ново Изпълнително бюро, завря и закипя. Трябваше ли да се провежда там референдум за номиниране на кандидат-президент?
– Референдумът в БСП, който трябваше да даде насоките на бъдещия преговорен процес, свърши своята работа. Като с всеки референдум, и с този беше злоупотребено. Лансира се тезата, че ръководството ще налага своите позиции през призмата на резултатите от референдума, че това ще е решение от долу нагоре. Това беше и голямата мимикрия.
Реално референдумът беше фон, който трябваше да покаже, че БСП е силната партия и че ще има принципен преговорен процес.
– Прогнозирате ли ново фрагментиране сред политическия елит в България? Нови обединения или пък процеси на разпад в тази или онази партия?
– Мисля, че политическата фрагментация е достигнала своя кулминационен връх. Не мисля, че може още, това, разбира се, не изключва бъдещи политически разпади.
Но ако трябва да анализирам циклично, предстои ни процес на „партийна комасация“. Това ще е процес от горе надолу. Той на практика е изолиран от обществените настроения и не се води по тях.
Този процес е пряко свързан с втората фаза от гарантирането на политическо бъдеще за някои фигури от елита – първата фаза беше отцепване, а сега предстоят съюзи. Струва ми се, че това са и политическите стратегии с разчет евентуални предсрочни парламентарни избори през пролетта на 2017 г.